РИМСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ ПЬРВОТО СТОЛЕТИЕ ОТ НОВАТА

РИМСКАТА ИМПЕРИЯ ПРЕЗ ПЬРВОТО СТОЛЕТИЕ ОТ НОВАТА ЕРА /30г.-96г./. ПРИНЦИПАТ НА ОКТАВИАН АВГУСТ Историята на древния Рим изучава възникването, развитието и упадъка на робовладелското общество отначало върху територията на Апенинския полуостров, а от IІв.пр.н.е и в страните от цялото Средиземноморие. Със социално-икономическите отношения е свързана периодизацията на политическата история на римската държава. Епохата на ранноробовладелските отношения съвпада с края на така наречения царски период/VІв.пр.н.е/ и ранната римска република/V-ІІІв.пр.н.е/. Първият период на класическото робство/ІІ-Ів. пр.н.е/ съвпада с епохата на късната република и гражданските войни. Вторият период-І-ІІв. от н.е, е периодът на ранната империя,или така наречения принципат. ІІІв.от н.е. епоха на политическа криза и на обща криза в робовладелския начин на производство. Периодът ІV-Vв. в историята на римската държава се смята за период на домината, когато се усилва властта на имератора.Извори за историята на древния Рим са паметници на материалната култура, древни писмени паметници и литературни паметници. Паметници на материалната култура на римляните първоначално са открити по долното течение на р.Тибър. Там са намерени и паметници на други племена населявали Апенинския полуостров и крайбрежието на Средиземно море. Тези паметници ни позволяват да се запознаем с техническото равнище на римляните, с особеностите на икономиката и социалните отношения,както и с идеологията и политическата история на древна Италия и Рим. Триумфалните арки, останките от селскостопански комплекси – вили, развалините на огромния амфитеатър - Колизея, и на други сгради от същия тип ни позволяват да си представим конкретния, развиващ се материален свят на древноримското общество. Големият брой склуптори, мозайки, фрески и други паметници на изкуството, покъщнина, оръжие, вериги за роби и т.н ни дават възможност да си представим външния вид на римляните, техните обичаи и бит. Важен източник за историята на римската държава са и многобройните надписи, те са разнообразни и разноезични. Най древните от тях са написани на етруски език. По-голямата част от надписите достигнали до нас са на латински език, най-старите от тях не са много. Повечето надписи са от епохата на империята/І-ІІІв. от н.е/. Латинските надписи могат да бъдат разделени на официални и частни. Пример за официален надпис е съобщението за сенатския декрет от 186г.пр.н.е. Многобройни са и частните надписи, надгробни, посвещения на богове, устави и т.н; повечето от тях дават ценен материал за битовата история, социално-икономическите отношения, идеологията, юридическата практика. Най-известен е Бурунитанския надпис от Северна Африка. Древните текстове са били записвани и на папироси. Текстовете на папиросите се отличават с голям брой подробности и частни сведения. Друг важен исторически източник са надписите върху монети. Те помагат за точното датиране на събитията, отразяват политическия строй и идеологията на епохата.Повечето от най - старите римски паметници били унищожени при нашествието на галите около 390 г. пр. н. е. Възстановените части на известния летопис “Великите анали” били издадени от великия понтифекс Муций Сцевола през 126 г. пр. н. е. в 80 книги, но и те не са достигнали до наши дни. Поетът Квинт Ений е описал в стихове историята на Рим от неговото основаване до края на III век пр. н. е. В края на III и началото на II век Квин Фабий Пиктор написал в проза на гръцки история от възникването на Рим до края на Втората пуническа война. Той и другите римски историци от III и II век пр. н. е. обикновено се наричат стари аналитисти, към тях спада и видният римски политически деец Марк Порций Катон Стари( 234 – 149 г. пр. н. е.). Чертите на римския бит от III – II век пр. н. е. са отразени в произведенията на Плавт, Теренций, Луцилий.Към антикварните писатели спада Марк Теренций Варон – “Древности. Голямо историко – литературно наследство е оставил Марк Тулий Цицерон – “За държавата, за законите”. Негов съвременник е Гай Юлий Цезар – “Записки за Галската война”, “Записки за гражданската война”. Изтъкнат историк е съратникът на Юлий Цезар – Гай Салустий Крисп – “Югуртинската война”, “За заговора на Кателина”, “Историята”.Системно изложение на римската история от най – стари времена до 60 г. пр. е. се съдържа в “Историческата библиотека” на Диодор Сицилийски. Важен източник за най – старата история на Рим е “Римската археология” на Дионисий Халикарнаски.Римската история “От основаването на града” в 142 книги принадлежи на Тит Ливий. Сведения за географията и историята на Италия и римските провинции се съдържа в “География” на Страбон. Други известни римски историци са Тацит, Патеркул, Гай Светоний Транквил. Съчинения за римската история пише и гръцкият писател и философ – моралист Плутарх. Сред литературните извори от втората половина на I век от н. е. голямо значение има “Естествена история” на Плиний Стари. Ценен материал има в съчиненията на Петроний, Сенека, Марциал, Ювенал, Апулей. Последен сред изтъкнатите римски историци е Амиан Марцелин ( около 330 – 400 г. от н. е.), който разказва историята на Рим в 31 книги. Със завоюването на Египет от Рим, единствен управник на огромната римска държава станал Гай Юлий Цезар Октавиан, който с управлението си сложил началото на нов период в историята на Рим – периода на Римската империя. През 29 г. пр. н. е. Октавиан се върнал в Рим и отпразнувал разкошен триумф. Като предал триумвирския си сан, Октавиан получил от сената и комициите званието император. Но още преди това той бил получил доживотни права на народен трибун. Като цензор той извадил от сената привържениците на Марк Антоний и други враждебно настроени лица. Октавиан разпуснал част от легионерите, подарил на много от тях землени участъци. В края на 28 г. пр. н. е. той съобщил, че е тежко болен, а след като “оздравял”, свикал заседание на сената, на което поискал да бъде освободен от задълженията му на държавен глава. Сенатът “заповядал” на Октавиан да остане на заемания пост и той “бил принуден” да го направи. Така от 13 януари 27 г. пр. н. е. до смъртта си (август 14 г. от н. е.) Гай Цезар Октавиан възглавявал римската държава съгласно “постановлението” на сената. Системата на държавно управление, установена от Октавиан и укрепена от неговите приемници, получила по – късно названието принципат. Тя съществувала до края на II век от н. е. Централен орган в Рим бил сенатът, свиквали се и трибутните комиции, на които се избирали римските магистрати. В римските провинции управлявали римски наместници. Всички те били под пълния контрол на Октавиан, получил почетното наименование Август, което по – рано се употребявало само като обръщение към божествата. Сенатът обявил Октавиан Август за свой принцепс. Той бил поставен на първо място в списъка в списъка на сенаторите, пръв изказвал мнението си, когато в сената се обсъждали някакви въпроси, и така определял мнението на повечето сенатори. Три пъти Октавиан Август изпълнявал задълженията на цензор и преразглеждал списъците на сенаторите, а с правата си на народен трибун Август можел да наложи вето върху решението на всеки от магистратите на сената и дори на комициите. По – късно Август получил званието велик понтифекс – върховен жрец на град Рим. Също така бил обявен пожизнено и за проконсул – командващ всички римски въоръжени сили. Под свое управление Август получил най – богатите и важни във военно – политическо отношение провинции – Галия, Илирия, Македония, Сирия, а Египет след завоюването му бил обявен за негово лично владение. Като пожизнен проконсул Август не само командвал легионите и ръководил дейността на наместниците в провинциите, но получил право да набира войни за попълване на армията, да води преговори извън границите на империята, да обявява война и да сключва мир.Август получил право да създаде специална императорска хазна – “фиск”, в която се чели златните и сребърните монети. Август концентрирал в ръцете си най – важните функции на военната и гражданската власт. Той бил пълновластен управник на Римската империя, определял вътрешния й живот и външната й политика. Авторитета на Август се градял върху огромните материални ресурси, с които разполагал принцепсът и преди всичко върху това, че бил безконтролен командуващ огромната постоянна армия. Императорът назначавал легатите (командващи легионите) и военните трибуни ( старши командир). За лична охрана и поддържане на господството си в Италия Август създал 9 кохорти. За охрана на морските пътища в Средиземно море били създадени няколко постоянни ескадри и флотилии от военни кораби. Въоръжените сили на Римската империя при Август наброявали общо 300 хил. души. Постоянната Римска армия, създадена от Август, просъществувала около 4 столетия.Вътрешната политика на Август имала ярко изразен класов характер. След края на гражданските войни Август започнал по всякакъв начин да подчертава привилегированото положение на римската сенатска аристокрация. Той се стремял да превърне в опора на своята власт римското коническо съсловие. Август предразполагал към себе си и римския плебс с раздаване на безплатно жито и парични подаръци, устройвал масови гладиаторски игри и внимателно следял настроенията на най – бедния слой от римското гражданство. Но той бил скъперник, когато трябвало да даде права на римски граждани, на лица, родени в провинциите, но все пак много знатни провинциали получили римско гражданство.Август развил широка строителна дейност както в самия Рим, така и в други части на държавата. По времето на Август били взети специални мерки за постоянното снабдяване на огромния Рим с жито и вода. За снабдяването на Рим с жито се грижело специално административно лице – префект на аноната, а за снабдяването с вода – префект на водите.Август се стремял да крепи господството си не само със сила. Заобикалящите го лица и по – специално един от най – приближените му хора Гай Цилний Меценат оказали материална подкрепа и покровителство на римските поети и на другите литературни дейци, като ги принуждавали да прославят Август.Външната политика на Август все така последователно защитавала интересите на римските и провинциалните робовладелци, както и вътрешната. Той се отказал от завоевателска политика на Изток, понеже разбирал, че агресивната политика на Изток ще иска големи средства и успехът й е несигурен, затова той и най – близкият му съветник Марк Випсаний Агрипа избрали за нападение богатите с метали области в северозападната част на Пиренейския полуостров и земите на североизток от Адриатическо море. Август започнал завоевателски войни в Илирия и Панония още през 30-те години пр. н. е. През 26 г. пр. н. е. голяма римска армия нахлула в северозападната част на Пиренейския полуостров, заселена с племена на кантабрите и астурите. Предвождани от самия Октавиан, легионите с голям труд покорили страната към края на 25 г. пр. н. е. Римляните покорили отново югозападната част на Галия, която се била откъснала в периода на гражданските войни след смъртта на Цезар. Няколко години по – късно били подчинени и планинските алпийски области. През 16 г. пр. н. е. дружини на германските племена преминали западния бряг на Рейн и нанесли поражения на римляните. За да си отмъстят, римляните организирали редица завоевателни експедиции и покорили германските племена, живеещи до река Алба (днешна Елба). През 4 г. от н. е. в Юдея избухнало въстание срещу римската зависимост, което било жестоко потушено. През 6 г. от н. е. завареният син на Август - Тиберий, който събирал войска за войната с Маробот – германски вожд, започнал да вербува войни сред панонските и илирийските племена. Това станало повод за избухването на голямо въстание, което обхванало цяла Панония и Илирия. Римляните потушили въстанието със страшна жестокост едва след като успели да подтикнат към измяна един от вождовете и по такъв начин разцепили движението. През 9 г. от н. е. възползвайки се от отслабването на римската армия в Германия, германците въстанали. Римският наместник Квинтилий Вар и армията от три легиона били подмамени и унищожени от германците в Тевтобургската гора. Новината за гибелта им предизвикала паника в Рим, Август разпоредил отряда си от телохранители – германци и всички гали били изселени от града. След тези събития римската аристокрация, която мечтаела да възстанови сенатската република, започнала все по – силно да недоволства от господството на Август.За свой приемник в края на живота си Цезар назначил своя заварен син Тиберий. Сенатът признал Тиберий за приемник на Август на поста принцепс, но положението му било тежко. Някои от най – знатните представители на сенатската аристокрация подготвяли държавен преврат. В Италия се появил самозванец, който се представял за по – младия от внуците на Август – Агрипа Постум. В същото време избухнали бунтове на легионерите в Илирия и Германия заради неизплатените им заплати. Рейнските легиони се опитали да провъзгласят за принцепс своя командващ, племенника на Тиберий – Германик. Отказът на последния да приеме властта помогнал на Тиберий чрез частични отстъпки и обещания да потуши вълненията на легионерите. След тези събития римляните на три пъти ( през 15, 16 и 17 г. от н. е.) се опитвали да покорят Германия, но не успявали да се задържат в завладяната територия. След третия поход, когато римските войски понесли особено големи загуби, Тиберий прекратил войната на границата на Германия. Германик бил отзован и по – късно изпратен на източните граници на империята. Заловен бил самозванецът, потушени били и вълненията сред римската аристокрация, а някои нейни представители били осъдени. За да заздрави положението си, Тиберий съсредоточил всички преториански кохорти в Рим и им построил лагер в покрайнините на града. Той престанал да свиква трибутните и центуриатните комиции, а избора на магистрати бил пренесен в сената. Спазвайки режим на финансова икономия, Тиберий рязко намалил броя на зрелищата и даренията, и увеличил данъците на провинциалното население. Това предизвикало недоволство сред низшите слоеве от населението на Рим и редица въстания в провинциите. През 21 г. от н. е. положението се усложнило от въстанията в Галия и Тракия, които били потушени благодарение на подкрепата на провинциалната робовладелска аристокрация. През последните години на управлението си Тиберий се оттеглил от Рим на остров Капрея (днешен Капри) и оставил за свой наместник в столицата префекта на преторианската гвардия Сеян. Той организирал заговор срещу Тиберий, но бил заловен и наказан със смърт. През 37 г. от н. е. Тиберий умрял на о-в Капрея.Сенатът и преторианският префект обявили за негов приемник най – малкият от синовете на Германик – Гай Цезар, който от дете бил наричан Калигула. Последният управлявал империята 4 години ( 37 – 41 г. от н. е.). За да си спечели популярност сред населението, Калигула организирал разкошни зрелища и правил масови дарения на преторианците и най – бедните римски граждани. Той бързо изразходвал средствата, натрупани от Тиберий. В края на първата година от своя принципат Калигула изкарал тежка болест, която се отразила върху психиката и съответно върху политическата му дейност. За да попълни празната хазна, Калигула започнал да конфискува имуществото на много сенатори и други богати римляни. Сред сенатската аристокрация и командния състав на преторианската гвардия възникнал заговор. През януари 41 г. от н. е. заговорниците убили Калигула и се опитали да склонят сената да провъзгласи възстановяване на републиката. Преторианците провъзгласили за император Клавдий – чичо на Калигула.От начало сенатът не искал да признае новия император, но решителната позиция на воините и подкрепата на някой представители на провинциалната аристокрация накарали сенаторите да се откажат от намерението си за възстановяване на републиканския строй. Принципатът на Клавдий (41-54 г. от н.е.) бил време, през което системата на императорското управление укрепнала. През 42 г. от н. е. Камил Скрибониан (наместник на Илирия) вдигнал въстание за възстановяване на републиката и тръгнал с войските си към Рим. На третият ден от похода воините заявили, че остават верни на Клавдий, а в Рим бил разкрит заговор сред част от сенаторите. На опита да го свалят, Клавдий отвръщал с репресии. Събитията от 41 – 42 г. показали, че привържениците на възстановяването на аристократическата република не намерили подкрепа нито сред воините, нито сред римския плебс, нито сред провинциалната робовладелска аристокрация. За да предразположи към себе си знатните провинциали, на много от тях Клавдий дал права на римски граждани. През 48 г. Клавдий прокарал в сената решение аристократите от галското племе едуи получили права на римски граждани и правото да заседават в римсият сенат. Па времето на Клавдий за по – голямо удобство при управлението на империята били създадени специални канцеларии, начело на които императорът поставил свои освободени роби. Най – важни били канцелариите “за писмата” , “за оплакванията ”, “за финансите”. За да си спечели популярност сред градското население на Рим, Клавдий често устройвал разкошни игри и зрелища. През принципата на Клавдий били завоювани и включени в състава на римската империя като провинции Мавритания, Британия, Тракия и някои области от Мала Азия (Ликия, Памфилия). От зависимостта на Рим изпаднали Олвия, Херсонее и боспорското царство. Стремежът да се укрепи в Армения довел Рим до стълкновение с партите. Войната с Партия завършила чак в средата на 60-те години на I в. от н. е. Римската аристокрация се стремяла да смени Клавдий, тъй като не била доволна от него, с нов император, който да отговаря по – добре на интересите й. Клавдий бил отровен, а за император бил провъзгласен доведеният му син Нерон. Принципатът на Нерон продължил 14 години (54-68 г. от н. е.). За да спечели популярност също както своите предшественици, Нерон организирал грандиозни игри и зрелища, правел масови дарения, но това изпразвало хазната. За да намери средства, императорът започнал да обвинява богатите собственици, конфискувал имуществото им и ги наказвал със смърт.През лятото на 64 г. от н. е. в Рим избухнал голям пожар, който продължил шест дни. Три района на града били напълно унищожени. За да възстанови изгорялата столица да я направи по – разкошна Нерон рязко увеличил данъците на провинциалното население. Заради някои свои решения, отношенията между Нерон и сената се влошили. Обтегнатите отношения, военното поражение в Армения, което претърпели римляните, въстанието в Британия, пожарът, смъртните наказания и конфискациите предизвикали недоволство сред провинциалната и римската аристокрация. През 65 г. срещу Нерон бил организиран заговор. В него взели участие много сенатори и командири на преторианците. Заговорниците решили да убият Нерон и да провъзгласят за император Калпурний Пизон. Планът не се осъществил, тъй като били издадени. Последвали смъртни наказания за всички заподозрени. За да укрепи авторитета си Нерон назначил партския принц Тиридат за цар на Армения. През 67 г. от н. е. населението на Рим жестоко пострадали от силна епидемия. Нерон предпочел да замине за Гърция като оставил управлението на държавата в ръцете на верните си освободени роби. Докато бил в Гърция, Нерон участвал в състезания на Олимпийските игри. Същевременно положението в Римската империя ставало все по – тежко.Откъсналата се Британия, въстанието в Юдея вземало заплашителен характер, населението в Галия се вълнувало, в Рим бил разкрит нов заговор срещу императора, хазната се изпразвала. В началото на 68 г. Нерон се завърнал в Рим и го отпразнувал като триумф на победител. Скоро след това ,наместникът на Аквитания Юлий Виндекс въстанал заедно с други наместници срещу Нерон. От начало Нерон се отнасял безгрижно към въстанието. Особено се зарадвал когато научил, че войската на Виндекс е разбита от горногерманските легиони. Воините от тези легиони също се обявили за избиране на нов император. Нерон се изплашил и решил да бяга в Египет. Като научили това преторианците преминали на страната на въстаниците. Нерон избягал от Рим. Сенатът взел решение за неговото сваляне и го дал под съд. Изоставен от всички Нерон се самоубил. Нерон бил последен представител на групата императори, която произхождала от старо римските патрициански родове и условно се нарича династия на Юлиите – Клавдиите. Падането на тази династия означавало, че е унищожено и господстващото положение в империята на старо римската робовладелска аристокрация.Гибелта на Нерон била само първи етап от дълбоката политическа криза, която преживяла Римската империя в края на 60-те години на I в. от н. е. Тази криза била последица от икономическото, социалното и политическо развитие на робовладелската римска държава.Към януари 70 г. от н. е. гражданската война в Римската империя била завършена и начело застанал Веспасиан. Макар, че властта му била призната от сената и от всички легиони, при първите години на управлението си (69-79 г. от н. е.) Веспасиан трябвало да продължава борбата с въстаналото население на Юдея, Северна Галия и Долна Германия. Въстанието в Юдея започнало през 66 г. от н. е. Въстаниците успели да отблъснат от Юдея римската армия на наместника в Сирия, но през следващата 67 г. от н. е. римляните начело с Веспасиан Флавий отново нахлули в Юдея и започнали да преследват въстаниците към Ерусалим. През пролетта на 70 г. от н. е. след завършването на гражданската война в Италия римската армия под командването на Тит Флавий обсадили Ерусалим. Макар и трудно римляните успели да завладеят и разрушат Ерусалим. Въстаниците продължавали борбата като разчитали на планинската крепост Масада и други укрепления в Южна Палестина. През 73 г. от н. е. римляните успели да превземат Масада и да се справят със съпротивата в останалите части на Палестина. Последвали и въстания в северните покрайнини на Галия и сред подчинените на римляните германски племена по долното течение на река Рейн (германското племе батави) . Като потушил въстанието и възстановил спокойствието в империята Веспасиан Флавий установил приятелски отношения с римския сенат. Сенатът издал специално постановление за правата предоставени на Веспасиан като върховен управник на държавата. Според това постановление Веспасиан Флавий получил не само всички права, каквито имали неговите предшественици (Август, Тиберий, Клавдий), но и правото да издава разпореждания, които отменяли по – рано съществувалите закони. Всяка година той бил избиран за консул, което наред с положението му на принцепс подчертавало законният характер на неговата власт. През 73 г. от н. е. като получил званието Цензор, Веспасиан Флавий преразгледал състава на римския сенат, след което около 1000 от най – знатни провинциални робовладелци, предимно от Испания и Галия, били преселени в Рим, с което попълнили редовете на римската аристокрация. Също така романизираното население на градовете в Южна Галия и източната част на Испания получили право на латинското, а в редици случаи и на римското гражданство. Доскорошните провинциални аристократи заели видно положение във военната и гражданската администрация на империята, а нейният държавен апарат започнал да охранява имуществените им права и привилегии. Като укрепил по такъв начин социалната основа на империята, Веспасиан повишил данъците, събирани от провинциалното население. Той отменил привилегиите, дадени от Нерон на населението на Гърция, включил в състава на провинциите Родос, Ликия, Византия, Самос, както и някои все още независими царства – планинска Киликия и Комагена. Присъединяването на комагенското царство изострило отношенията на Рим с Партия, но Веспасиан успял да запази мира с партите. Към края на своя принципат (79 г. от н. е.) Веспасиан успял да възстанови финансите на империята, да заздрави дисциплината в армията, да запази мирните отношения с опасния източен съсед – Партия.Не всички били доволни от неговата политическа дейност. Малка група от старата сенатска аристокрация се обявявала демонстративно срещу Веспасиан и това го накарало да предприеме репресии против нея. Особено враждебно към императора били настроени философите – циници. В своите беседи те се отнасяли критично към всичките му действия. В отговор през 71 г. от н. е. Веспасиан заповядал да бъдат изгонени от Рим всички философи и астролози.През 79 г. от н. е. Веспасиан умрял. Неговият син Тит Флавий бил провъзгласен за император. През своя принципат (79-81 г. от н. е.) Тит продължавал политиката на Веспасиан спрямо провинциалното население. През 80 г. от н. е. за пръв път римски консул станал човек, роден в Африка. Тит поддържал пълно съгласие със сената. По негово време през 80 г. от н. е. бил завършен строежа на Колизея. През август 79 г. от н. е. станало страшно стихийно бедствие – изригването на вулкана Везувий. След смъртта на Тит властта преминала у втория от синовете на Веспасиан – Домициан (81 –96 г. от н. е.), който бил провъзгласен за император на преторианците. За разлика от баща си и брат си, като се опирал на воините, Домициан влязъл в конфликт със сената. За да не загуби властта той се обкръжил с доносници. Възобновил практиката за масови раздавания на подаръци сред преторианците и най – бедната част от римското население. За попълване на хазната Домициан възобновил системата за конфискуване собствеността на най – богатите сенатори. За да укрепи икономическото положение на Италия, Домициан забранил разширяването на лозята, като изисквал от земеделците да възстановят площите със зърнени култури. При управлението на Домициан римските войски завладели крайната югозападна част на Германия, земите между горното течение на Рейн и Дунав. Тия така наречени "Десетинни полета" били заселени с римски колонисти и защитени от североизток с укрепена погранична линия – лимес. Римските провинции на Балканският полуостров се озовали под заплаха. Към края на I в. от н. е. разлагането на родово- племенният строй у дакийските племена станало причина да се създадат обединения , възглавени от военния вожд Децебал. Той нанесъл тежки поражения на граничните римски войски. Домициан лично възглавил похода срещу даките и техните съюзници. След жестоки боеве, водени с променлив успех, римския император бил принуден да сключи с Децебал мирен договор. Римляните водели тежка борба и в далечна Британия, където римския военачалник Публий Валерий Агрикола покорил редица племена на територията на днешна Англия. По – неуспешни били действията на римляните при източната граница, опитът да се завладеят проходите към брега на Каспийско море завършили с пълен неуспех. Военните неуспехи на Домициан подкопали неговият авторитет. През 89 г. от н. е. легатът на провинция Долна Германия – Антоний Саторинин, бил провъзгласен от своите легиони за император. Домициан успял да потуши това въстание. Репресиите не успели да укрепят положението на императора. През 96 г. от н. е. бил организиран нов заговор и непопулярният император бил убит в собственият си дворец. След това римският сенат издал постановление да бъдат унищожени всички негови изображения и прокълнал спомена за него. За император бил избран един от най – старите сенатори - Марк Кокцей Нерва. Той решително прекратил преследването на сенаторите и дори наказал доносниците, покровителствани от Донициан. Той издал аграрен закон за разпределяне големите землени площи на малки участъци между най – бедните граждани. Освен това по негово време бил създаден “алиментарен фонд” за издръжка и възпитаване на изоставените и осиротелите деца. 



{START_COUNTER}