БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПОД ОСМАНСКА ВЛАСТ (ХV–ХVII В.)

УВОД. Завладяване на Балканите и България от османските турци. Причини за падането на България под османска власт.

I. СИСТЕМА НА ОСМАНСКАТА ВЛАСТ НА БАЛКАНИТЕ

Политическата система на Османската империя. Продължителен етап на оформяне на системата успоредно с териториалното разширение на империята. Различия в управлението на отделните територии. Основни моменти в системата – силен централизъм, военноадминистративна организация, господство на исляма. Развитие на класическия военноадминистративен модел на управление в Анадола и Румелия.

Султанът – върховен господар, военачалник, законодател, най-висша съдебна инстанция. Висш съвещателен и управленски орган – Диванът (формира се от бейлербейовете, агата на еничарския корпус, командващият флота капудан паша, дефтердарят, нишанджията, шейх юл-ислямът) с ръководител великия везир. Военноадминистративен характер на управлението. Превръщането на първоначалните военни сили (яя и мюселем) в спахийска войска, издържана посредством тимарската система. Формиране на платен еничарския корпус от ислямизирани християни. Създаване на силен флот (в него влизат флотите на покорените арабски страни по северния бряг на Средиземно море). Основа на османската правна система – шериатът. Той регулира религиозния, съдопроизводствения, образователния и културния живот в империята. Икономическа поддръжка на религиозните, просветните и културните центрове (джамии, медресета, имарети) чрез системата на вакъфа. Деление на населението по религиозен признак – системата на т. нар. милети. Господстващ милет – мюсюлманският. Статут на останалите милети – религиозен, стопански, данъчен, административен.

Териториално разделение. Главни военноадминистративни области – бейлербействата. Две главни бейлербейства – Анадола и Румелия. По-малки военноадминистративни единици – санджаци. Въвеждане на териториално разделение предимно с административни функции – вилаети, кази или кадилъци, нахии. Поява на неформални органи на административното управление в провинцията от края на ХVI в. – т. нар. аяни.

Аграрната система на Османската империя. Земята – основен източник на приходи, обявена за държавна собственост (бейт-ул мал). Развитие на тимарската система, условна поземлена собственост, без право на наследство, продажба, обвързана с военни задължения и получаваща само приходите от поземленото владение. Видове тимари: тимар (с приход до 20 000 акчета), зеамет (с приход до

100 000 акчета) и хас (с приход над 100 000 акчета). Други видове поземлена собственост – мюлк (частна собственост), вакъф (дарения с религиозна и благотворителна цел, от която се издържат религиозни, просветни и благотворителни институти). Най-големият поземлен собственик в империята – султанът. Тимарската система осигурява силата на турската експанзия в Европа. Негативна страна на тимарската система – липса на заинтересованост на селяните от въвеждане на модерни методи на обработка на земята и повишаване на производителността.

II. БЪЛГАРИТЕ В СИСТЕМАТА НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

Последиците от падането на българите под османска власт. Опустошенията в българските земи в периода на завоюването от османските турци. Проблемът за демографския колапс. Ликвидиране на основната структура на българското общество –  държавата. Разрушаване на старата социална структура – изчезване на ръководещото съсловие – аристокрацията, и социално изравняване на българското общество. Промени в положението на църквата. Подчинено положение на християните, респ. българите в системата на Османската империя.

Икономическо развитие. Селско стопанство – култури, технология на производство. Статут на собственика, ограничения в размера на земевладението. Двойно данъчно облагане в полза на спахията и държавата. Данъци и повинности: спахийски данък (испенч), десятък (юшур), ангария в полза на спахията и държавата, поголовен данък от немюсюлманското население (джизие), различни други извънредни данъци и повинности. Интензивно развитие на животновъдството (овцевъдството) – икономически и социални последици.

Градско стопанство. Разоряване на много градове по време на завоюването от турците. Нов тип градски живот (разделение на махали по религиозен признак), оформяне на основен производствен и търговски център – чаршията. Градът – средище на традиционни и нови занаяти – железарство, медникарство, грънчарство, дървообработване, засилване на текстилното и кожарското производство във връзка с развитието на животновъдството (особено овцевъд-ството). Специално законодателство за производствен и данъчен контрол върху градското стопанство. Развитие и роля на т. нар. пазари и панаири в определени дни и месеци.

Основни социални групи на българското общество. Семейството – състав, положение, права и задължения на отделните членове, икономическа характеристика. Селската община и градската махала – състав, функции, роля в организацията на живота на българите. Ролята на еснафа в градския живот. Поява на различни категории население със специални военизирани и други функции и известни данъчни и други привилегии – войнуци,  дервентджии, власи, маданджии, кираджии, оризари, джелепкешани и др. Начало на социална диференциация, поява на понятието “чорбаджия“.

Промени в системата на православната църква на Балканите. Ликвидиране на Търновската патриаршия след падането на България под османска власт. Ликвидиране на Печката патриаршия през 1766 г. и на Охридската архиепископия през 1767 г. Всички църковни епархии са подчинени на Цариградската патриаршия. Положение на Цариградската патриаршия през ХV–ХVII в. – монопол върху църковните дела на всички православни християни на Балканите, корупция, честа смяна на патриарсите. Състояние на низшето духовенство в българските земи. Православието на битово ниво.

Роля на манастирите като религиозни, просветни и културни центрове (Атонските манастири, Рилският манастир, Бачковският манастир, Троянският манастир и други по-малки манастирски обители). Българите – отношение към църквата и манастирите. Други църкви в българските земи – католическа (роля в просветно и културно отношение), армено-грегорианска църква, юдейска църква.

Развитие на българската култура през ХV–ХVII в. Роля на православната църква. Книжовни центрове и книжнина, изобразително изкуство. Православната и народната култура като фактор за запазване на българската народност.

Проблемът за ислямизацията на Балканите. Ислямизация на част от стратегическите райони на балканските провинции чрез преселване на групи от Анадола. Ислямизация на част от българите. Доброволна ислямизация – индивидуална и групова. Причини – социален и икономически просперитет, привилегии на мюсюлманското население в рамките на империята. Насилствена ислямизация. Периодично събиране на т. нар. “кръвен данък“ – млади момчета за попълване на еничарския корпус. Отношения между християни и мюсюлмани на Балканите.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ